Да помогнем на децата и тийнейджърите да водят трудни разговори

Вероятно няма човек на планетата, който да е пристрастен към трудните разговори. Това е защото те са неприятни (обикновено). А никой не обича да прави неприятни неща. Понякога обаче това, което е неприятно за нас, всъщност е полезно. Така е и с трудните разговори. Има моменти, в които трябва да защитим себе си или да поставим здравословна граница, и тогава идва времето на трудните разговори.

Защо трудните разговори са важни? 

Ако избягваме трудните разговори, ще пропуснем много важни моменти в живота си - като например да подобрим взаимоотношенията с партньора си, вместо да ги влошим или да направим това, което искаме, вместо това, което искат от нас. Ако не умеем да водим трудни разговори, у нас постоянно ще стои усещането, че сме пренебрегвани от другите, че не сме уважени и чути, че нашата позиция не означава нищо за тях.

При децата и тийнейджърите често се налага провеждането на труден разговор с връстниците им - когато приятел се шегува по груб начин с тях, когато са подложени на социален натиск да пушат, да откраднат нещо от магазин или да вземат пари от вкъщи. Тогава има нужда да кажат “Не!”,но  без да са агресивни или пък пасивно-агресивни. Така те не само ще спечелят уважението на околните, но и ще натрупат увереност в себе си - че това, в което вярват и това, което мислят, е важно; че могат да отстояват себе си и да не правят неща против волята си.

Какво може да се обърка при трудните разговори?

Воденето на трудни разговори е изкуство - изисква много фино балансиране между твърдост и уважение към отсрещната страна. Основната цел на всеки труден разговор е да превърнем ситуацията в такава, в която всеки печели. Съответно лесно можем да залитнем в грешна посока - например да бъдем агресивни, пасивни или пасивно-агресивни.

Агресивен подход

Когато постъпваме агресивно към един разговор, това е защото обикновено се стремим да постигнем ситуация тип: “аз печеля - ти губиш”. Проблемът в това, че обикновено това провокира съпротивата на човека срещу нас и той просто започва да ни прави напук, вместо да чуе какво се опитваме да му кажем. Агресивният подход към трудните разговори може да изглежда така:

• Раздаване на заповеди: “Направи това!”, “Отиди там!, “Кажи онова!”
• Заплашване, обиждане, обвиняване на другия: “Разкарай се оттук или ще ти забия един!”, “Как може да си толкова голям егоист?”, “Заради теб всичко се провали!”
• Генерализиране: “Твоите приятели винаги са по-важни от мен!”
• Повишаване на тон, крещене

Този подход вероятно ще влоши ситуацията и трудно ще постигнем това, което искаме. Тийнейджърите, които подхождат по този начин, обикновено не са харесвани от връстниците си, избягвани са или пък другите са с тях, не защото им е приятно, а защото се страхуват от тях. В бъдеще агресивният подход вероятно ще доведе до лоши отношения с партньора им или колегите на работното място.

Ако искаме да се разбираме с хората, военният подход - тоест крещенето и раздаването на заповеди - няма да ни помогне. Същото важи и за децата ни.

Пасивен подход

Когато сме пасивни, обикновено оставяме другите да взимат решения вместо нас. Притесняваме се да кажем мнението си или да защитим позицията си. Обикновено се отказваме от трудния разговор и така попадаме в ситуация тип: “Ти печелиш - Аз губя”. Пасивната реакция може да изглежда така: 

• Предаване и оставяне другите да решават; 
• Обвиняване на себе си; 
• Стремеж да се запази разбирателството на всяка цена, дори това да означава неприятни отстъпки: “Добре, ще излъжа вашите, че сме били заедно, не искам да се караме.”

Тийнейджърите, които подхождат по този начин, често са пренебрегвани, потъпквани и използвани от приятелите си. Те често са депресивни, склонни са да правят неща, с които не са съгласни, да се поддават на социален натиск и имат ниска самооценка. В бъдеще пасивния подход ще им попречи да създадат значими приятелства, да поддържат дълбока романтична връзка, да извоюват мястото си на работа.

Пасивно-агресивен подход

Пасивно-агресивният подход представлява “скрита агресия”. При него тона на гласа ни и интонацията ни се различават от това, което казваме. Например може да кажем: “Съгласен съм с теб!”, но по толкова троснат начин, че на събеседника ни да е ясно, че изобщо не сме съгласни. Обикновено пасивно-агресивният подход ни вкарва в ситуация от типа: “Аз губя-Ти губиш” и така не постигаме желаните цели. Пасивно-агресивният стил може да звучи така: 

• Отказ да се проведе отворен разговор: “Каквото кажеш!”, “Не ме интересува!”, “Все тая…”; 
• Оставяне другите да решават, но след това саботиране на решението им; 
• Иронично и саркастично говорене: “Ама какъв невероятен тоалет си си избрала…”

Тийнейджърите, които използват пасивно-агресивен подход, също не могат да отстояват позицията си и изпитват силен гняв от това, който изразяват по завоалиран начин. Скритото послание на думите обаче достига до събеседника им и това обикновено води до ескалиране на противопоставянето. Пасивно-агресивният подход натоварва отношенията, като събира негативите както на агресивния подход, така и на пасивния.

Като не мога да кажа "Не", мога да саботирам. Ха-ха!

Какво помага при воденето на трудни разговори? 

Когато сме начинаещи в трудните разговори, обикновено имаме нужда от няколко конкретни трика, за да започнем. Хващайки се за тези малки опори, ще е много по-лесно да проведем първия си труден разговор… или пък да помогнем на децата и тийнейджърите да го направят:

• Говорете спокойно 

Запазването на спокоен тон на гласа е сред първите неща, които да направим. Обикновено спокойният тон е заразен, така че ако настойчиво продължим да говорим спокойно, вероятно и събеседника ни ще се успокои. Това правило важи и при разговори с мениджъра ни, с децата, с колега, с парньора ни.

• Фокусирайте се върху постъпката, а не върху човека

Обикновено, когато водим труден разговор, искаме да адресираме конкретна неприятна постъпка - например склонността на колега да не спазва крайни срокове. При децата и тийнейджърите може да е неспособността на приятел да запази тайните им. Във всички случаи е важно да адресираме конкретното поведение (например: “Това, че издаде тайната ми на Анджела”), а не личността - “Ти си порта!”. В света на възрастните би звучало така: “Притеснява ме факта, че закъсняваш с крайните срокове, което забавя работата на целия екип” вместо “Немърлив си към работата си!”. Когато подходим по този начин, даваме възможност на другия човек да забележи какво точно трябва да промени в поведението си, за да реши проблема. Той не се чувства заплашен и нападнат от нас (поне не в толкова голяма степен). Ако адресираме личността му обаче, вероятно ще предизвикаме защитна реакция и той ще ни отвърне със същото.

• Не обивинявайте 

Обвиненията, които често ни се изплъзват от езика, не водят до нищо положително. Другият вероятно също има скрит списък с обвинения за спешни случаи, така че просто ще превърнем разговора в скандал, без да достигнем до никакво решение. За да научим децата и тийнейджърите да не обвиняват, е важно ние самите да не ги обвиняваме. “Станалото-станало. Нека видим какво ще направим.”

• Не включвайте в разговора отминали събития

Трудният разговор обикновено има някаква цел и тя не е той да се превърне в караница. Обикновено водим трудни разговори с хора, на които държим и не ни се иска да приключим отношенията си с тях. Затова препращането към отминали събития (“А помниш ли миналата година, когато ме остави да те чакам 20 минути на дъжда?!”) ни води в задънена улица. Подобен подход препраща разговора в дебрите на взаимните обвинения и уврежда отношенията ни.

При труден разговор е важно да имаме ясна цел  - например да адресираме конкретно поведение, което ни е неприятно и се надяваме то да спре. Важно е да останем “тук и сега”, затова нека обсъждаме само въпросното поведение и какво можем да направим, за да променим ситуацията.

Трудни разговори можем да водим, само ако проявим асертивност. Във всички останали случаи ще се сблъскаме със стена от съпротива. Затова е важно да прехвърлим наум трудните разговори, които сме имали досега и да помислим дали сме били агресивни, пасивни или пасивно-агресивни. А след това да нахвърлим идеи с какви реплики или действия е можело да бъдем по-асертивни. Важно е да правим същото и с децата и  тийнейджърите, защото това силно ще развие тяхната асертивност. А тя пък от своя страна наистина ще улесни живота им.

Смятате, че децата ви имат нужда от подкрепа, за да развият своята асертивност? Свържете се с мен, ще се радвам да помогна!

Последвайте ме във Facebook:

Прочетете още: